От предишния ми постинг стана ясно, че основната причина за настоящата криза е силното задлъжняване на Запада и особено на САЩ през последните няколко десетилетия, довело до значителни изкривявания в световната икономика. Следва да си зададем въпроса „Беше ли отстранена тази причина?“
Данните на Федералния резерв показват, че общият дълг на американската икономика не само че не намалява от началото на кризата, но дори се увеличава, при това с бързи темпове. Така, ако към края на октомври 2007 г., малко преди официалния старт на рецесията, общият дълг на американската икономика възлиза на 48.9 трлн. долара (изключвайки задълженията към федералните тръст фондове), то към края на юни 2009 г. дългът нараства с близо 4 трлн. долара или 8.1% до 52.8 трлн. долара. През същото това време БВП на САЩ претърпя срив.
Разгледани в дълбочина данните разкриват, че частният сектор, въпреки че започна да намалява задълженията си, все още е далеч над нивата си на задлъжнялост от времето преди кризата. Въпреки усилията си да намали дълговата тежест, американското население все още дължи толкова, колкото и преди кризата. Днес обаче икономиката е слаба, безработицата голяма и богатството стопено в значителна степен. Така, ако преди кризата дълговото бреме е било непоносимо, то днес то е още по-тежко. Другите частни сектори едва от скоро започнаха да ограничават дълговите си експозиции, които и към момента са далеч над нивата си от преди кризата.
Ако погледнем публичния сектор и специално федералния дълг, картината придобива още по-мрачни тонове. По данни на финансовото министерство на САЩ федералният дълг е нараснал с 31% до 11.9 трлн. долара (83% от БВП) за две години, считано от 31 октомври 2007 г. до 31 октомври 2009 г. И това отново на фона на спадащ БВП.
И това не е цялата сметка. В една от ключовите си речи, Президентът на банката на Федералния резерв в Далас разкри, че нетните настоящи задължения на федералното правителство по програмите за социално и здравно осигуряване са достигнали 99.2 трлн. долара (13.6 трлн. за социално осигуряване и 85.6 трлн. долара за здравно осигуряване). Това означава, че размерът на задълженията по тези програми, приведени към днешна дата и след приспадане на всички предвиждани постъпления по тях в бъдеще, е 99.2 трлн. долара и за тях не е намерено финансиране! Тези данни обаче вече са остарели с повече от една година, тъй като те бяха изнесени през май 2008 г. И тъй като говорим за нетна настояща стойност на задълженията, днес те са още по-големи и в бъдеще ще продължават да нарастват. Как икономика с БВП от 14 трлн. долара ще се справи с такава лавина от задължения?
Интересно е да се отбележи, че до достигането на първия 1 трлн. долара парична маса (М3) през 1974 г. Америка е изградила цялата си индустриална и битова инфраструктура, започвайки още от първите заселници. За сравнение, за по-малко от две години дълговете на същата икономика нарастват с близо 4 трлн. долара! Връзката между паричната маса и дълговете е доста тясна, тъй като, за да се увеличи паричната маса, трябва да се увеличат дълговете – така работи съвременната монетарна система.
Каква е равносметката? Не само че задлъжнялостта на американската икономика не намалява, но и продължава да се увеличава. Задлъжнялостта на отделните сектори е на или над нивата от преди кризата и остава висока. Широко рекламираният процес на намаляване на дълговете (deleveraging) е още в начален стадий и е валиден само за частния сектор, докато централното и местните правителства продължават да трупат дългове. Нетният резултат е допълнително задлъжняване на икономиката като цяло.
Така излиза, че причината за болестта – високата задлъжнялост – не само че не е отстранена, но и предписаното от властите лекарство е... повече дълг!
Преди да си отговорим на основния въпрос, трябва да си зададем още един важен въпрос...
Какво се промени от началото на кризата до днес?
Ако прекомерните дългове и икономическите изкривявания доведоха кризата, то тя на свой ред доведе много свои „приятели“. Нека погледнем по-задълбочено върху икономическата ситуация днес и това как тя се отрази на...
Финансовата система. Отписаните активи за стотици милиарди долари от финансовата система на САЩ натежаха значително на балансите на финансовите институции, тъй като отписванията изтриха голяма част от и без това изтънелия им собствен капитал. Но за разлика от началото на кризата, когато горещият проблем бяха високорисковите ипотеки (subprime mortgages), днес във „високорискови“ се превърнаха и голяма част от първокласните ипотечни заеми, нестандартно големите ипотечни заеми (jumbo mortgages), търговските ипотечни заеми, потребителските заеми, кредитните карти, автомобилните заеми, студентските заеми, общинските заеми... Общите очаквани загуби за финансовата система на САЩ се оценяват в диапазона от 2.0 трлн. долара (Goldman Sachs) до 3.8 трлн. долара (T2 Partners). Половината от тези загуби се предвиждат за банковата система, което на практика означава, че целият собствен капитал на банките може да бъде изтрит, ако бъдат отписвани всички проблемни активи.
Какво стана с токсичните активи на банките на първо време? Те си стоят в балансите на банките, както става ясно от думите на главния надзорник на програмата TARP, чиято цел беше именно да изчисти банките от проблемните активи. Не само че въпросните активи не бяха изчистени от балансите, но и продължават да се отчитат на старите си завишени оценки от порядъка на около 80% от първоначалната им стойност, при положение че пазарните сделки с тях (доколкото ги има) са в диапазона 20-25%.
Как тогава банките изведнъж спряха големите отписвания на активи и вместо това започнаха да отчитат големи печалби, след като качеството на кредитите продължава да се влошава? Ако някой смята, че тези печалби идват от засилване на кредитирането, явно не следи събитията. Причините са две – промяна на счетоводните правила и зашеметяващите печалби от търговия на финансовите пазари, подсигурени от намесата на федералното правителство и Федералния резерв.
Новите счетоводни правила позволяват на банките да оценяват проблемните активи не по пазарни цени, а на база собствени преценки за очакваните парични потоци по тези активи. Това е като да дадеш правото на престъпника сам да си определя присъдата! Съвсем логично отписванията на активи рязко намаляха и загубите вече са минало.
Ако качеството на активите се влошава непрекъснато и днес проблемът отдавна е излязъл извън границите на т. нар. токсични активи, то паричните постъпления по тях би трябвало да намаляват успоредно с влошаване на качеството им. Това би довело до тежка ликвидна криза, по-сериозна от тази преди една година. Защо обаче големите банки не фалират при това положение? Защото Федералният резерв, тяхната дъщерна компания, се намеси и наля трилиони долари в банките по един или друг начин. Не случайно Goldman Sachs, Morgan Stanley, American Express и др. финансови институции, които нямат нищо общо с традиционните търговски банки, побързаха да променят статута си на търговски банки, за да могат да ползват неограничения финансов ресурс на Фед. А този ресурс излиза почти безплатен при днешните лихви. Освен това федералното правителство предостави гаранции върху голяма част от дълговете на големите банки, като в допълнение поддържа и големи депозити в тях. Така днес имаме технически несъстоятелни банки, чиято органична ликвидност отдавна се е изпарила и които се поддържат изкуствено чрез финансови инжекции от Фед и федералното правителство.
Проблемът с токсичните банки, наричани още „зомби банки“, не само че не беше разрешен, но той се и задълбочи допълнително с окрупняването им. Комбинирането на токсични банки по две или по три на куп съвсем не решава въпроса с качеството на активите им, така както структурираните деривативни продукти CDO/CLO и пр. не можаха да превърнат „боклука“ в „злато“. Нещо повече, големите финансови институции, които бяха обявени за „прекалено големи, за да бъдат оставени да фалират“, станаха още по-големи и още по-опасни за системата. В резултат на това банковата система в частност и финансовата система в цялост са още по-уязвими и отпреди кризата.
Дали поне кредитирането в САЩ се възстанови след трилионите долари, изляти от Фед и правителството в големите банки, каквато беше целта? Разбира се, че не, поне що се отнася до малкия и средния бизнес и потребителите. Както обясних още преди една година в постинга си „Колко спасителен е планът на САЩ?“, банките вече нямат интерес да кредитират силно задлъжнелите потребители и малкия и средния бизнес, особено в условията на дълбока рецесия, след като им е ясно, че кредитополучателите няма да могат да върнат парите, по-точно парите на данъкоплатците, които банките получиха от правителството. Не само че не искат да кредитират по-малките си клиенти, но някои дори смятат и да намалят експозицията си към тези клиенти и да свият клоновата си мрежа.
Липсата на перспектива за скорошно възстановяване на икономиката съвсем естествено насочи част от натрупания огромен паричен ресурс на банките към... финансовите пазари. Отчетите на големите банки за второто и третото тримесечие на годината ясно показват, че те са се състезавали не в раздаването на кредити за частния сектор, а в спекулирането на финансовите пазари с парите на данъкоплатците. Ето как индексите ненадейно тръгнаха стремглаво нагоре в най-голямото си рали в историята на финансовите пазари, докато призракът на финансовия армагедон вече беше обзел целия свят. Разбира се при лихви, клонящи към нула, и заеми, гарантирани от правителството, беше въпрос на време натрупаната ликвидност да бъде използвана за „продуктивни“ цели и да се реализират зашеметяващи печалби.
Не такава е ситуацията с порядъчните регионални банки, които трябва сами да се справят с вълната от лоши кредити, особено от търговските кредити. Те са прекалено малки, за да бъдат спасявани, и не трябва да се занимават с непривична дейност като спекулациите на финансовите пазари, както по-големите им събратя!
Реалната икономика. Освен на финансовата система, кризата се отрази пагубно и върху реалната икономика. Домакинствата бяха засегнати по няколко направления. Двойното увеличаване на безработицата, намаляването на работните часове и заплатите и понижаването на приходите от ренти се отразиха рязко намалиха доходите на населението като цяло.
Освен това кризата съсипа значителна част от натрупаното богатство, което крепеше увереността и спокойствието на американския потребител. Така например от пазара на имоти бяха изтрити над 7 трлн. долара. Тази загуба е особено тежка, защото първо, такъв срив по обхват и дълбочина не е имало от Голямата депресия; второ, защото загубата на богатство е огромна; и трето, защото стабилността на пазара и поскъпването на имотите бяха в основата на бума на потреблението през годините преди кризата, както вече стана ясно в предишния ми постинг. Истинската картина за състоянието на пазара на имоти е доста мрачна, както става ясно от брилянтната, изключително подробна и информативна презентация на T2 Partners.
Освен това половината от населението в САЩ инвестира значителна част от спестяванията си в ценни книжа, съответно загубата от тези инвестиции, възлизащи на трилиони долари, също затри значителна част от богатството на домакинствата. Интересно е да се отбележи, че S&P 500 в момента едвам достига нивата си от преди 11 години. Това означава, че инвестиралите на борсата (обикновено чрез взаимни фондове, които в повечето случаи се представят по-слабо от индексите) преди 11 години, днес отчитат нулева капиталова печалба, и то преди да се отчете ефектът от инфлацията за периода. Сривът в цената на активите разбира се съсипа не малко пенсионни сметки, като по този начин изяде значителна част от натрупаните спестявания за пенсии.
Несъмнено всички тези фактори имат силно негативен ефект върху потреблението на САЩ, което повлече със себе си и БВП на страната. А като добавим и дълговите излишества от годините преди кризата...
При наличието на всички тези сътресения би било наивно да смятаме, че федералното правителство ще стои на страна и ще остави пазарите да коригират изцяло натрупаните изкривявания през последните десетилетия.
Вместо това популистката машина на властта се втурна да поддържа съществуващата система с шокова терапия, по-точно шокова порция дългове. Бомбастичните стимули и безкрайните програми, целящи да задържат процесите на икономически разпад, успешно създадоха илюзията, че ситуацията започва да се подобрява. Тя дори успя да заблуди редица икономисти, анализатори, наблюдатели и пр. – все същите, които не предвидиха кризата. Все още са много специалистите, които с увереност предвиждат скорошно излизане от кризата и бързо възстановяване на икономиката. Все още са малко трезво мислещите, които успяха да прозрат опита на правителството да маскира проблемите и да придаде нов блясък на показателите за състоянието на икономиката.
Ако имаше нещо изненадващо в намесата на властта, то това е впечатляващият замах, с който вдигна икономическите показатели въпреки тежкото състояние на икономиката. Наистина, не трябва да се подценява способността на американското правителството да въздейства силно върху икономическите процеси в краткосрочен план, каквито и да са дългосрочните последствия от такава намеса.
В действителност зад всяко едно цитирано подобрение на икономиката на САЩ ясно личи дългата ръка на централната власт. Потреблението беше изкуствено изпомпано чрез разнообразни програми за стимулирането му. Така например автомобилният сектор беше мощно подкрепен чрез програмата „пари срещу стари коли“, при която потребителите директно получаваха между 3 500 и 4 500 долара за покупката на нов автомобил срещу предаването за скрап на стария. Това на свой ред породи нови поръчки за производството на автомобили и така колелото се завъртя, макар и само веднъж.
Подобна е и програмата за стимулиране на пазара на имоти и строителството чрез предоставянето на 8 000 долара данъчни кредити за новодомци. Веднъж възвърнало си поводите над пазара на имоти в лицето на технически фалиралите ипотечни кредитори Fannie Mae и Freddie Mac, федералното правителство не се поколеба да включи всякакви мерки за въздействие върху пазара на имоти – стопиране на процеса на принудително изземване (foreclosure) на жилищата на некоректните платци, модифициране на ипотечните договори с по-леки условия, гарантиране на голям брой нови кредити чрез Федералната администрация за жилища (Federal Home Administration), изкуствено понижаване на лихвите по ипотеките чрез масивното изкупуване на ипотечни ценни книжа от Федералния резерв в общ размер от 1.25 трлн. долара, гореспоменатото предоставяне на данъчни кредити и пр.
И в двата случая резултатите са налице. Показателите за потреблението и пазара на имоти отчитат завидни и невиждани от години ръстове. Като се прибавят правителствените поръчки в сфери като военно-промишления комплекс и инфраструктурата, съвсем ясно е, че няма как изливаните трилиони долари да не подобрят номиналните показатели.
Подобна е практиката на правителствата и централните банки на всички останали водещи страни по света. И разбира се резултатите са подобни. Меркел дори се изхвърли с поръчката за нови 405 танка – дали пък не се готви за война?! Но важното е, че БВП отбеляза ръст!
Впечатляваща е изобретателността на правителствените влъхви да подмамят потребителите да се хвърлят като за последно на примамливи и ексклузивни оферти, разпалвайки похотливото чувството на потребителя, че в потреблението е неговата сила. Впечатляваща е и способността на правителствата да докарат някои от по-важните икономически показатели – като БВП, например – там, където поиска, въпреки че половин година преди това най-често срещаната фраза сред професионалните среди беше „финансов армагедон“. Впечатляваща е и способността им за пореден път да размътват главите на икономисти, анализатори, портфолио мениджъри, наблюдатели, любители и пр. да повярват, че най-лошото вече е минало.
Проблемът на всички тези програми обаче е, че те не отстраняват причините за кризата. Това, което правят те, е, че те подобряват временно показателите за сметка на множество негативни ефекти в средносрочен аспект – месеците след техния край. Един такъв ефект е изтеглянето на потреблението от последващите периоди и концентрирането му в настоящия. По този начин се създава илюзия за възстановяващо се потребление, видно от подобряващите се продажби на дребно, ръста в цените и продажбите на имотите и други икономически показатели. Това са причините продажбите и производството на автомобили да скочи рязко по целия свят, това са причините пазарът на имоти временно да дава признаци на съживяване. При всички случаи обаче потреблението претърпява рязък спад след прекратяване на програмите за стимулиране и това е съвсем естествено. Защото те не създават трайни условия за увеличено потребление, а просто пренареждат неговото разпределение във времето. Този ефект може да бъде опустошителен за онези фирми, които не успеят да се наредят сред печелившите от програмите, но които ще пострадат при общия рязък спад на продажбите в последствие – много от тях просто ще фалират.
Концентрирането на потреблението в кратък времеви период съвсем естествено може да породи и временен инфлационен натиск върху съответните продукти и стоки поради бързото изчерпване на наличните количества и невъзможността на производството да отговори незабавно на рязко повишеното потребление. Това също повишава номиналните измерители на продажбите.
Друг негативен ефект на програмите за стимулиране на потреблението е, че те не намаляват задлъжнялостта на населението – главната причина за свитото потребление, а точно обратното – засилват го. Така например този, който иска да си купи нова кола, най-вероятно отново ще трябва да използва заемни средства в допълнение на предоставените субсидии. Същото важи и за новодомците по програмите за стимулиране на пазара на жилищни имоти. Така тези програми допълнително източват собствените ресурси на потребителите и едновременно с това ги вкарват в нови дългове. Съвсем естествено тогава техният ефект е вреден в средносрочен план.
Един от най-важните негативни ефекти на програмите за стимулиране на потреблението е, че те не позволяват цените на съответните блага да коригират до устойчивите си нива. Така на практика правителството временно стопира понижението на цените на имотите, стимулирайки потребителите да купуват на сегашните нива. Ако тези нива бяха икономически изгодни за потребителите, тогава нямаше да има нужда от стимули. Поддържайки изкуствено ниски лихвени равнища и прилагайки всички останали мерки, федералната власт в САЩ всъщност сама определя кои цени на имотите са изгодни. Поради това потребителите трябва да приемат тези по-високи ценови нива вместо по-ниските, каквито биха били без намесата на държавата. Така правителствената намеса има същия ефект както ниските първоначални лихви по ипотечните кредити, с които банките подлъгваха населението да купува скъпи имоти. А какво ще стане, когато лихвите тръгнат отново нагоре?
Не трябва да се подценява и рискът от създаването на нови балони, за което стана дума в предишния постинг. Днес вече се говори за спасяването на една от най-порочните федерални агенции, Federal Home Administration, за която стана дума по-горе, в следствие на масовите токсични ипотечни кредити, които застрахова и до днес. Нещо като втори AIG.
И не на последно място, програмите за стимулиране на потреблението пораждат изкривявания в икономиката в няколко посоки. Най-невинни са изкривяванията, които създават впечатлението за повишено търсене, което на свой ред повишава поръчките към производителите. Има голяма опасност обаче новите поръчки, като тези за автомобили и жилища, да останат в запас, вместо да бъдат продадени и така отново да се върнем в изходно положение. Защо? Защото задлъжнялостта на частния сектор и в частност на домакинствата продължава да е висока и той не може да поеме повече потребление на дълг.
Изкривяванията в икономиката вървят и по друга линия. За пазарно ориентирана икономика е практически невъзможно намесата на държавата да доведе до равномерно стимулиране на всички сектори в икономиката. Просто няма такъв механизъм, дори в централно-плановите икономики, каквито бяха бившите коминустически държави. Стимулирането на едни сектори за сметка на други създава дисбаланси в развитието на икономиката, като пренасочва инвестициите от едни сектори в други. Тези промени обаче не са продуктувани от естествени изменения в развитието на икономиката, а са следствие на икономически изкривявания, породени от концентрирането на държавната намеса в определена посока. В крайна сметка тези изкривявания водят до неефективност на икономиката, която в конкретния случай ще се изрази в посредствен икономически ефект – слаб и временен икономически ръст, за сметка на астрономически ръст на държавните дългове. Съвсем не е случайно, че в края на август – точно когато икономиката е започнала да расте отново – Конгресната служба по бюджета увеличи прогнозите си за десетгодишния бюджетен дефицит с 2 трлн. долара от 7 трлн. до 9 трлн. долара. Това означава близо по 1 трлн. всяка година през следващите десет! Защо? Нали икономиката вече се възстановява?!
Икономическите програми на федералното правителство за стимулиране на потреблението и производството на практика променят досегашната парадигма на икономическия растеж в САЩ. През последните няколко десетилетия ръстът на БВП се поддържаше за сметка на нарастващата задлъжнялост на всички сектори в икономиката – домакинставата, корпоративния сектор, финансовия сектор, централното и местни правителства. Сега, когато дълговият капацитет на домакинствата (чието потребление формира около 70% от БВП), корпоративния сектор и финансовия сектор е изчерпан, поддържането на потреблението оттук нататък очевидно не може да става чрез инжектирането на повече дълг от самите сектори. Осъзнавайки това, държавата започна да субсидира потреблението чрез директно предоставяне на средства за покупка. Така от потребление, финансирано чрез дългове на самите потребители, постепенно се преминава към потребление, субсидирано от държавата. Би било илюзия обаче да си мислим, че този обяд е безплатен, тъй като дълговете на държавата не са нещо по-различно от дълговете на частния сектор, тъй като тези дългове така или иначе отново ще трябва да се изплащат от частния сектор. Така държавата за пореден път отлага поемането на цялата дългова тежест от частния сектор, поемайки дълговия товар на свой гръб.
Тази промяна в икономическата парадигма само ще ускори и без това задълбочаващите се процеси на ерозия в икономиката на САЩ. Не е тайна, че частният сектор е по-продуктивен от държавния. Но ако частният сектор не издържа на дълговото бреме, изпадайки в най-тежката криза в мирно време, въпреки своята висока производителност, какво можем да кажем за публичния сектор?! Двегодишната история на тази криза ни дава красноречив отговор – държавата трупа с още по-голяма скорост нови дългове, докато ефектът върху БВП е символичен, при това концентриран в няколко индустрии, за кратко време, водейки до изкривявания в икономиката и оттам до неефективност.
И неспециалистите ще се досетят, че отговорът на правителствата за справяне с кризата са погрешни, дори порочни. Ако причината за кризата са били недостатъчните стимули от страна на държавата, то тогава тези стимули сега биха решили проблема. Но именно грубата намеса на държавата в икономиката, фаворизирането на едни или други големи играчи и толерирането на порочни практики катализираха кризата. Как с повече дългове се намалява задлъжнялостта?! Правителствените стимули биха имали траен ефект само ако след „завъртането на колелото“ частният сектор би се включил и би продължил „въртенето“. Но нали проблемът е свръх задлъжнялостта, който спря колелото на първо време и ни доведе дотук?
Възниква и следният логичен въпрос – докога държавата ще може да поема нови дългове, за да поддържа икономическата активност? Не трябва да се подценява фактът, че все още най-голямата икономика в света има и най-голямата печатница за пари и валута, която все още доминира световната търговия и валутните резерви на големите държави. Този факт е единствената причина пълният икономически срив да се отложи за пореден път. Нищо не пречи на властите да печатат каквито искат суми – ако преди са стимулирали икономиката със стотици милиони, в последствие, със стотици милиарди, а сега – с трилиони долари, не е невъзможно периодично да се добавя по още една нула към сумите. И без въоръжено око се вижда, че докато стимулите прогресивно се увеличават, тяхната ефективност прогресивно намалява.
С намаляващото доверие в долара като световна резервна валута и основно средство за размяна в международната търговия ще намалява и ефективността на всички икономически стимули на САЩ. Това на свой ред означава, че държавата ще трупа нови дългове с ускорени темпове само и само да поддържа икономическата активност, която на свой ред ще страда от все по-големи изкривявания и все по-ниска ефективност. Докога може да продължи това?
Големите изкривявания, натрупани до момента, изчерпването на дълговия капацитет на частния сектор и особено на домакинствата, и силно разклащащият се статут на долара в международната икономика в следствие на нарастващата икономическата нестабилност на САЩ и безпрецедентните темпове на печатане на пари несъмнено ще ускори икономическия разпад. Подобно на експоненциалната функция, най-големите промени ще настъпят за изключително кратко време и то в последния момент. Това може да означава само няколко години!
Изхождайки от високата степен на развитие на горните процеси, моите лични очаквания са, че икономическият разпад в САЩ ще придобие зашеметяваща скорост през следващите 2-3 години. Този период е достатъчен светът да снижи до голяма степен ролята на долара в международните икономически отношения. Вече виждаме как става това – засега чрез двустранни спогодби между основни търговки партньори, а след това и на регионален принцип. Оттук разпадът ще получи нов мощен импулс. Лихвите върху новия правителствен дълг на САЩ ще скочат значително. В следствие на това лихвените плащания като процент от общите данъчни постъпления на федералното правителство ще скочат в пъти, което ще принуди правителството да заема още по-големи суми за покриване на лихвите, което още повече ще вдига лихвите. Стигне ли се веднъж до тази фаза, икономическият разпад става мигновен – за няколко месеца стандартът на живот ще се понижи драстично, икономическата активност в частния сектор ще колабира, а правителството ще загуби всякакъв контрол над икономиката и никакви стимули повече няма да имат съществен ефект. Българският опит от недалечното минало ни дава класически пример за това. И добра поука. Достатъчно е да си спомним 1996 г. и 1997 г., когато финансовият срив доведе до икономически срив за няколко месеца. Какво беше решението? Усмирителната риза на валутния борд – единственото значимо икономическо завоевание на прехода.
Разсъжденията по тези въпроси разбира се не се изчерпват дотук. Но и от казаното по-горе можем да направим няколко извода. Най-важният е, че причините за кризата, както и да бъдат дефинирани, не бяха отстранени. За сметка на това федералното правителство на САЩ се хвърли да се бори със симптомите с цената на нови колосални дългове, които никой няма идея как точно ще се изплащат. Ефектът от такава политика е отлагане на проблема за следващия път с всички трупащи се „лихви“ плюс всички допълнителни вторични проблеми, породени междувременно. Какво печели правителството по този начин? Временно подобряване на част от икономическите показатели. Каква е цената? Огромни правителствени дългове, стагнираща икономика, влачене на проблемите и тяхното задълбочаване, неясен във времето край на кризата...
Вероятно тогава бихме се запитали „А какво можеше да направи Обама?“. На този въпрос ще посветя отделен постинг. Но преди това ще разгледам развитието на втория глобален процес от последните десетилетия – дисбалансите в световната икономика и ролята на Китай и другите водещи нововъзникващи икономики за излизането на световната икономика от кризата.
Вж. още:
Кризата: САЩ – икономика на стероиди
