Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.10.2008 13:38 - Колко спасителен е планът на САЩ?
Автор: eagleeye Категория: Бизнес   
Прочетен: 7947 Коментари: 12 Гласове:
1

Последна промяна: 03.10.2008 13:43


Дали САЩ ще приемат плана за спасяване на финансовата система? Със сигурност да; ако не този, то друг, подобен. До колко издържани са обаче аргументите „за“ и „против“ такава намеса и какви ще са последствията в краткосрочен и дългосрочен план? Какви са възможните алтернативи и техните ефекти?

 

Основният аргумент за приемането на спасителния план е необходимостта от комплексен подход за овладяване на финансовата криза и предотвратяване на по-големи поражения върху финансовата система и реалната икономика. Намесата на държавата се оправдава и с острата необходимост от спешни мерки за възстановяване на нормалното функциониране на „замръзналите“ кредитни пазари, които със сигурност биха блокирали и реалната икономика в близко бъдеще, всъщност вече.

 

Остротата на кризата печели все повече гласове в полза на тази безпрецедентна по мащабите си операция. Сред тях са лидерите на развитите страни, мениджъри на компании от целия свят, все повече анализатори и наблюдатели, както и изтъкнати американски икономисти, които принципно подкрепят концепцията за свободен пазар и ненамеса на държавата във функционирането на пазарите.

 

Основните аргументи срещу този план са няколко. Първо, не е ясно до колко ефективен ще бъде този план. Проблемите станаха много. Множество банки – било то инвестиционни или търговски – с над стогодишна история, преживели далеч по-тежки времена, като Голямата депресия, практически фалираха и вероятно няма да са последните. Фондовите пазари се сринаха, кредитните пазари са блокирани, дериватните пазари са в шок, пазарът на жилища е в колапс, безработицата расте главоломно, фирмите не могат да се рефинансират, населението е затънало в дългове, бюджетният дефицит, търговският дефицит и публичният дълг отбелязват рекорд след рекорд година след година... Списъкът с проблеми се увеличава с всеки изминал ден. Доста голям „букет“ от икономически проблеми, които се оценяват с най-високия възможен кредитен рейтинг! Дали обаче планът за $700 млрд. е в състояние да реши всички тези проблеми?!

 

Намесата на правителството и Федералния резерв на пазарите от началото на годината вече надхвърля 1 трлн. долара, но резултатите са оказаха повече от отчайващи. Само последната мащабна интервенция за наливане на ликвидност в световната финансова система от страна на Фед е за около 630 млрд. долара, но положителен ефект от това няма. Финансовата система на САЩ се е превърнала в пустиня, която поглъща огромни количества ликвидност без особен ефект. Единствената полза е предотвратяването на пълен колапс на кредитните пазари и финансовата система като цяло. Но ако над 1 трлн. долара не помагат, дали 700 млрд. ще решат проблемите?!

 

Освен това администрацията на Буш има „богат“ опит в раздуването на проблемите, както и на сметките за решаването им (вероятно първото е заради второто). Показателен и печален е опитът с Ирак. Цялата държавна машина, включително и ЦРУ, беше впрегната да създава психоза сред населението и да измисля аргументи за офанзива, които в последствие се оказаха поредния спукан балон. Но затова пък постигна целите си: цената на войната надмина в пъти прогнозите на най-мрачните песимисти. Обещанията на Буш бяха за общо 60 до 100 млрд. долара за цялата интервенция. Днес междинните сметки показват над 600 млрд. долара! А до края на поредната кървава сага, заедно с последващите разходи за възстановяване на щетите и лечение на личния състав, общата сметка може да достигне 2.7 трилиона долара! За ползващите английски ето една интересна статия по въпроса. (Ще се радвам Investor.bg да публикуват синтезират вариант на статията; мисля, че ще бъде интересна и полезна за широката аудитория). Как тогава да вярваме на Буш, че $700 млрд. ще стигнат?

 

Всъщност този план в този му вид е твърде закъснял. Целият процес по изкупуване на проблемните активи ще отнеме много време, през което кредитирането ще остане до голяма степен блокирано. Реалната икономика обаче не може да чака дълго без адекватно финансиране. Настъпват падежи, масово фирмите не могат да се рефинансират. Освен това идва зима, разходите на фирмите ще се увеличат. И ако големите риби се уредят с финансиране директно от правителството, какво да кажем за по-малките (и обикновено съвестни) фирми от средния бизнес? До тях ще стигне ли дългата ръка на правителството? И за тях ли трябва да се изготви план за спасяване? Едва ли, по-скоро голяма част от тях ще бъдат оставени да фалират. Все пак най-голямата корпорация на света – американското правителство – няма безгранични възможности и не може да купи цялата икономика!

 

Идеята с предложената сума да се изкупят проблемните активи на банките и така да се „отпуши“ кредитната система звучи добре на пръв поглед. Първоначалният вариант на плана за спасение на Полсън имаше най-общо два параметъра: първо, дайте 700 млрд. долара и, второ, дайте ги веднага! Когато в началото на 2007 г. Алън Грийнспан (предишният председател на Федералния резерв) шокира пазарите с твърдението си, че има 30% вероятност икономиката да изпадне в рецесия до края на същата година, именно Полсън и Бернанке самодоволно отхвърлиха подобни сценарии, като най-върло защитаваха тезата, че проблемът е малък и изолиран, че икономиката е силна и ще се справи безпроблемно със ситуацията. Съответно дълго време не се предприемаха никакви действия, защото според тях нямаше сериозен проблем. Година и половина по-късно и тримата влъхви – Буш, Полсън и Бернанке – изведнъж започнаха да бият тревога, опитвайки се да всеят смут и паника, че видите ли иде краят на света, или поне за САЩ. Същата тактика, която беше използвана по време на предизборните кампании, при осигуряването на подкрепа за войната в Ирак и т.н. Думите на Полсън бяха буквално „До петък трябва да се приеме плана, иначе край!“ Две седмици преди това не му мигна окото като остави Лийман да фалира с доста тежки последствия за финансовите пазари не само в САЩ, но и по света. Дали това само по себе си не ескалира напрежението? Дали не беше целенасочено, за да осигури безусловна или поне достатъчна подкрепа за един безпрецедентен по мащабите си план?

 

План без никакви детайли в първоначално подхвърления вариант за гласуване, с който по никакъв начин не се гарантираха интересите на инвеститорите в този план – данъкоплатците, без никаква отговорност за действията на финансовия министър (Полсън), без ясни правила и критерии за изкупуване на проблемните активи от банките и куп други неуредици. И всичко това на скромната цена от 700 млрд. долара, които ще се пишат на сметките на данъкоплатците, но от които същите тези данъкоплатци нямаше да получат нито цент и без никакви гаранции, че инвестицията ще може да се възвърне. Накрая целият този „пакет“ беше поднесен в добре подклажданата атмосфера на смут и паника с цел без много шум и противоречия да мине най-голямата сделка за ограбване на американското общество. За това вече писах в предишния си постинг „Защо ни е нужен свободен пазар?“

 

Всъщност този план, дори и в подобрената си версия, не гарантира, че ще реши проблемите на финансовата система, но със сигурност ще породи други такива. Не е ясно дали проблемът се състои само в „токсичните“ активи на банките. Да не забравяме, че Фед отвори всички възможности за осигуряване на ликвидност на банките, включително и за инвестиционните (което е прецедент), така че те можеха да заемат колкото са им необходими средства, за да не изпаднат в неплатежоспособност. Но въпреки това много от тях де факто фалираха, и то най-големите! Дали не става въпрос и за други проблеми, за които не знаем?!

 

Второ, не е ясно дали изкупуването на проблемните активи действително ще „отпуши“ кредитните пазари. Дори ако приемем, че ще се откупят тези активи, интересно кого ще кредитират банките след това – потребителите, които са затънали в дългове, чиито жилища се обезценяват всеки ден (и вероятно ще продължат още дълго да се обезценяват предвид свръх предлагането)? Това би означавало да се възстанови практиката с отпускането на лоши ипотеки и потребителски кредити. Да се отпушат банките, за да се дават нови лоши кредити – това ли е решението? Така само ще се върнем в изходно положение.

 

Трето, ако планът бъде изгоден за данъкоплатците, което съставителите му се опитват да ни втълпят, тогава защо частният сектор не се включи и сам не реши проблема?! Все пак трудно ми е да си представя, че правителството има нужния експертен капацитет и опит да извършва такива сложни и нетипични за него финансови операции с огромна стойност. Интересно защо множество фондове за няколко трилиона долара във високо ликвидни активи стоят на страна и наблюдават пасивно?! Нима биха изпуснали такава възможност, която се появява веднъж на половин или дори цял век?! Всъщност по-вероятно е част от сделките за придобивания на банки да са се сключили именно, защото участниците в тях знаят, че планът ще бъде приет в една или друга форма и така лесно ще се освободят от проблемните активи, ефективно печелейки на гърба на правителството.

 

Четвърто, не е ясно как точно и на каква цена ще стане изкупуването на въпросните активи. Тези активи често пъти представляват сложни финансови инструменти, чиято цена е трудно да се определи, още повече, когато пазарът за тях е нисколиквиден и в този смисъл трудно може да се говори за пазарна цена. Видяхме, че и водещите световни рейтингови агенции се провалиха в оценките си за риска, а следователно и стойността на производните ипотечни ценни книжа. Правителството по-добре ли ще се справи? Ако правителството плати повече за тях от пазара, то това ще е в ущърб на данъкоплатците и подарък за банките, които така или иначе са генератора на кризата. Ако им се предложи по-ниска цена, както е нормално при купуване на високорискови активи на едро, то те може и да не се съгласят да продават.

 

Пето, не е ясно защо банките, които оцеляха, но са пред угрозата да последват съдбата на вече преминалите в историята, продължават упорито да стискат „скъпоценните си“ ипотечни ценни книжа?! На всички им е ясно, че държат огромни по обем „токсични“ активи, които е въпрос на време да ги доубият, както стана с предишните банки. Не е ли по-добре да свалят картите и да признаят еднократно огромни загуби, но с това да се приключи с неприятните изненади, инвеститорите да са наясно какво притежават, акциите да се стабилизират, да започне нормален процес на набиране на свеж капитал и така системата да заработи нормално? Ножът така или иначе е опрял до кокала – акциите на повечето банки така или иначе се сринаха. По-логично решение, съобразено с принципите на свободния пазар, не виждам. Ако не искат да продадат книжата си на пазара, тогава защо правителството трябва да им ги купува?! Всъщност единствената приемлива намеса на правителството е да принуди банките да продадат проблемните си активи, да влезе в собствеността на банките и да ги капитализира при гарантиран интерес на данъкоплатците, както стана с AIG, както направи Уорън Бъфет с Goldman Sachs и General Electric.

 

Шесто, този план създава най-голямата морална заплаха за всички времена, поощрявайки безразсъдното поведение на големите (виновници). Освен това много хора ще си кажат „Е, да, страшничко си беше, но все пак и този път ни се размина!“ И когато кризата поутихне, много от тях ще се върнат постепенно към стария си безразсъден начин на живот. Други с право ще негодуват за това, че за грешките на едни плащат други, сред които много съвестни граждани и данъкоплатци. За това също стана дума в предишния ми постинг.

 

И седмо, както и да го въртим и сучем, това е брутална намеса във функционирането на свободния пазар, което може да има дългосрочни последици. Да не говорим, че една такава намеса разглезва големите играчи и разводнява пазарното им поведение по отношение на поемането на риск. Бизнес рискът в крайна сметка е меч с две остриета – може да спечелиш, но може и да загубиш. И в двата случая трябва да си поемеш последствията – и печалбите, и загубите. Така ще се дисциплинират играчите в системата. В това отношение привържениците на свободния пазар имат силен коз. А номерът „Този път да се намеси държавата и след това оставяме пазара на воля“ е смехотворен – „този път ще пия за твоя сметка, но следващия път ще си я платя“.

 

Всъщност целият този план за спасяване има за цел да реши острите проблеми в краткосрочен план, но поражда други проблеми в дългосрочен план, част от които засегнах по-горе. Все пак не трябва да забравяме, че този план си има цена, за която предложителите му избягват да говорят. Да, той ще тежи на данъкоплатците, но те няма да го платят сега, защото нямат пари за това; ще го плати останалият свят, което означава, че и дълговете на САЩ ще се раздуят допълнително, което в последствие ще оскъпи финансирането както на правителството, така и на бизнеса. Ясно е, че и данъците ще трябва да се повишат на по-късен етап, за да се обслужват дълговете. А наливането на извънредна ликвидност може да доведе до висока и продължителна инфлация. Дали нетният ефект от всички тези фактори ще е положителен в дългосрочен план?!

 

Другото решение за излизане от кризата е да се остави пазарът да се оправи сам. Това означава да се остави икономиката да потъне в дълбока и продължителна рецесия с всичките болезнени последствия. С това пътят към втора Голяма депресия ще бъде открит. Не знам дали привържениците на свободния пазар са готови да приемат този сценарий, защото пазарът може да бъде изключително жесток и суров. Пазарът е джунгла, в която правото е на страната на силните и всеки гледа своя интерес, който може и да е в ущърб на другите и дори на цялото общество. Силните в много случаи играят ролята на лешояди, които чакат всичко да се срине и да оберат плячката на безценица, което може да отнеме изключително дълго време и да не е непременно в полза на обществото като цяло. Социалните последствия може да са изключително болезнени и черната сянка на Голямата депресия от 30-те години на миналия век ни напомня за катастрофалните събития, за дългия и болезнен процес на възстановяване.

 

Този път обаче има и положителните си страни, макар и да звучи малко цинично. Защото настоящата криза има и много други измерения. Тази безпрецедентна криза отразява доста по-дълбоки проблеми в цялото американско общество, начина на живот, манталитет, мироглед, морал, икономика и пр.

 

През последните десетилетия американското общество свикна да живее на кредит, и то все по-голям и по-трудно управляем през годините. Това личи от непрекъснатите рекорди на бюджетния и търговския дефицити от последното десетилетие. Обикновеният американец не се притеснява да борави с цяло тесте кредитни карти, загубил представа колко е задлъжнял и какво ще му струва да си го плати обратно. Сега този дълг стана непосилен. Това се превърна в национална политика, водена от корпорациите, чрез която хората стават все по-зависими от тях. Нещо повече, когато обикновените хора се приучат системно да потребяват повече, отколкото изработват, това силно разклаща моралните устои и прави хората високомерни, алчни, груби и арогантни, губят трезвата си преценка за полезното, за разумното, за здравословното и пр. Такива хора лесно се управляват и манипулират, те са послушни избиратели, те са „суровината“ в мелницата на корпорациите.

 

Но как е възможно десетилетия наред да се стимулират хората да живеят на кредит, как се финансират непрекъснато нарастващите национални дефицити – бюджетен и търговски?! Това не би било възможно да стане в страна като България, например, защото ще фалира още на петата година. Но това важи в една или друга степен и за страна като Германия. Защо обаче е възможно в САЩ? Свръх кредитирането беше възможно благодарение на позицията на долара като световна резервна валута, която всички страни искаха да притежават. Така за американското правителство не беше никак трудно да емитира все по-големи дългове, за да финансира дефицитите в страната, защото знаеше, че светът е жаден за долари.

 

Тази криза обаче обърна настроенията на обратния полюс. Едва ли има централна банка по света, която да се радва на доларовите си „несметни богатства“. Напротив, ако имаше начин безболезнено да се отърват от голяма част от тях, отдавна щяха да са го сторили. Защо? Защото доларовият океан заля целия свят и срещу него стои все по-малко реална стойност. Но сега вече е трудно за централните банки да се отърват от тях. И това знаят в САЩ. Знаят, че ако САЩ се сринат, то и светът ще ги последва. Затова отново с типичното си високомерие американското правителство не се притеснява да хвърля стотици милиарди долари за едни или други операции.

 

Една продължителна и дълбока рецесия определено би имала сериозен отрезвяващ ефект върху цялото американско общество. Подобно икономическо земетресение ще изкорени натрупаното високомерие и алчност сред множество американци. Ще ги приземи и ще ги върне към нормалното човешко усещане, че те са просто част от света, а не негов господар. Ще им върне трезвия и обективен поглед към света и към собствения им начин на живот. Ще слезнат от пиедестала си и ще осъзнаят, че Америка вече не е онази велика и недостижима сила, властваща над целия свят, каквато я познавахме до скоро. Факт е, че САЩ са по-зависими от всякога от волята на своите кредитори, без чиято помощ не могат да поддържат досегашния си жизнен стандарт. Нови икономики с далеч по-голям потенциал скоро ще ги достигнат и надминат, при това без дългове.

 

Инвеститорите също ще изтрезнеят от една по-сериозна рецесия. Те също имат своя принос за настоящата криза, защото пренебрегнаха риска и се вторачиха в печалбите. Мениджърите на компаниите бяха притиснати да постигат резултати, които са отвъд икономическата логика и възможности. Това ги подтикна към доста неразумни и често пъти безразсъдни действия с прекомерен риск с цел да запазят интереса на инвеститорите си и така да поддържат цените на акциите си. Достатъчно е една-две от водещите компании в бранша да поемат подобни действия, за да повлекат цялата индустрия в тази посока. Много от тези инвеститори платиха висока цена за това безразсъдство. Една подобна рецесия ще ги отрезви и върне към реалистични и здравословни очаквания за риск и печалби.

 

По-сериозна рецесия би предизвикала истинска революция и в управлението на корпорациите. Инвеститорите загубиха много заради неспособността си да упражняват ефективен контрол върху управлението на големите корпорации. Ако в България наличието на мажоритарен собственик силно ограничава възможностите на миноритарите да въздействат върху управлението, то в САЩ проблемът е, че собствеността е прекалено раздробена, което прави изключително трудно и скъпо обединяването на акционерите около единни решения за управление на компаниите и въздействие върху мениджмънта. На практика мениджърите на големите корпорации често пъти се оказват недосегаеми, което им позволява да вземат решения, които в много случаи са в техен личен интерес, но за сметка на акционерите.

 

Показателна е, например, бонусната система и другите поощрителни мерки за висшия мениджмънт. Прекомерните бонуси по-скоро имаха демотивиращо въздействие, насочвайки вниманието на редица мениджъри към това да мислят по какви всевъзможни начини да раздуват печалбите, за да помпат цените на акциите и по-този начин да оправдаят по-големи бонуси. Корпоративните политики бяха до толкова разхлабени, че се стигна до това, че мениджърите на най-големите инвестиционни банки, които породиха тази криза и доведоха до фалит повечето от тях, получиха космически „обезщетения“ за предсрочното  им освобождаване. Тези обезщетения в някои случаи надхвърлиха заплатите и бонусите, получени за последните няколко години. И какво излиза – ако първоначално раздуваш печалбите, ще изкараш големи бонуси, а ако след това фалираш и компанията, ще получиш тлъсто обезщетение! Що за абсурдни корпоративни правила (corporate governance). А колко деморализиращо влияе всичко това върху служителите и върху цялото общество! Ето един фрапантен случаи, който мисля не се нуждае от коментар:

 

Една „неподправена“ рецесия, оставена в ръцете на безмилостния свободен пазар, ще отрезви и целия свят. Не е тайна, че финансовата криза не пощади почти никоя страна, като загубите са колосални за много инвеститори по цялото земно кълбо. Но преди всичко една сериозна рецесия ще отрезви лидерите на развитите държави, поставяйки ребром въпроса „Струва ли си да продължаваме да кредитираме САЩ, за да могат те да потребяват нашите стоки?“ Що за бизнес модел е това? Да даваш безкрайни заеми на някой, за да може той да купува твоите стоки с твоите пари? Ако става въпрос за инвестиции, това е нормално, но ако става въпрос за потребление, това е безумно и може да се окаже самоубийствено. Не е ясно дали Китай, например, печели от тази порочна практика. Ако целта е да се развие вътрешното търсене, с което в един момент да се намали зависимостта от САЩ, това звучи логично, но тази практика има своите граници и трябва да се намери точния момент, за да се прекрати, преди да е довела до тежки последствия. Не е ясно кога и дали изобщо САЩ ще бъдат в състояние да си върнат дълговете, ако продължават така неистово да се опитват да поддържат изкуствено висок стандарт на цената на нови и нови дългове. Кредитирането на американското правителство се превърна в неизбежна морална заплаха за целия свят. САЩ не биха имали стимул да променят поведението си, ако знаят, че светът ще продължи да ги финансира. Какво ще стане, ако на едно разглезено дете непрекъснато му даваш повече и повече пари?!

 

Личният ни опит и историята ни учат, че тежките кризи могат да имат изключително лечебно въздействие, могат да донесат радикална промяна и нова посока. Пълният провал е възможност за пълна промяна, прочистване и обновление във всякакъв смисъл. При това колкото по-големи са кризите, толкова по-голяма и по-трайна е промяната. Защото болката, силна и продължителна, катализира бърза промяна, а споменът за нея поддържа „курса“ в новата посока. Примерите са много. Един от най-показателните в международните отношения е опустошителната Втора световна война. Безпрецедентният брой жертви и тежките последствия най-накрая вразумиха Великите сили в Европа да постигнат траен мир. Първата световна война не беше достатъчна за това и доведе до Втората.

 

Ето защо този път за излизане от кризата, въпреки или благодарение на своята болезненост и продължителност, би довел до много по-дълбоки, крайно необходими и дълготрайни промени в най-различни измерения не само в САЩ,  но и в целия свят. Дали светът ще избере този път?!

 

Едва ли.

 

Но дали този сценарий изобщо е предотвратим?!

 

Идва и зима, може би тежка. Имам усещането, че ще я помним дълго...



Тагове:   планът,


Гласувай:
1



1. анонимен - aprilzi
03.10.2008 17:40
тези 700 мрд са за оспокоение на чуждестранните инвеститори на сащ. те са в момента единствените дето дават на сащ капитал да оживеят. тези 700 мрд е за оспокоение на техните нерви и напомнят дебелия гнил американец че живее извън своите възможности
цитирай
2. анонимен - браво
03.10.2008 17:43
много добър анализ
цитирай
3. анонимен - Знаем
03.10.2008 18:43
какво е написано на входа на Ада, нали? Въпросът е не дали, а кога и колко дълго ще се пие от горчивата чаша.
цитирай
4. анонимен - Не вярваш ли в доброто прекалено много?
03.10.2008 18:43
Дали ако на се продължи логиката ти за приземяването на Щатите, няма риск покрай всички лоши техни практики да изгорят и добри такива, като демокрацията и правата на човека. Те са в тази ситуация силно стъпкани, но питам кой ще е идола след това? Доларите бяха символ на свобода, а тя като изчезне, кой ще се възползва първи? Вече войните са ядрени, ако не са икономически.
цитирай
5. анонимен - БРАВО!!!
03.10.2008 21:19
Много силна статия! Абсолютно съгласен с всичко изложено в нея! Ненавиждам ги тези хамстериканци, но трудно ще се пречупят... Все пак - дано! Макар и останалия Свят да си изпатим жестоко...
цитирай
6. анонимен - Да не забравяме, че се появиха сл...
04.10.2008 06:38
Да не забравяме, че се появиха слухове Бъфет да стане новия финансов министър на Щатите.
Друго, аз казвам минимум 1.6 трилиона ще стигне цялата сметката, а може и те да са малко. Жилищния пазар трябва да се замрази за известно време и да се забранят продажбите на домове за да не им падат повече цените. Държавата ще стане собственик на необслужваните ипотеки.
Финансирането на дълга ще стане също чрез замразяване на банковите депозити на хората и държавата може да си тегли пари от там колкото поиска за нуждите.
Банките в САЩ ще бъдат национализирани до една. Срещу бунтовете на населението вече има специално натренирани военни части за контрол над кризата. На някой това да му се струва невероятно вече да се случи?
цитирай
7. анонимен - Въпроса е кой и как ще се възползва от ...
04.10.2008 13:54
Въпроса е кой и как ще се възползва от това, което се задава и къде ще сме ние Българите в цялата картинка...
цитирай
8. nakom - Интересното е друго
04.10.2008 15:53
Кой е купил акции на компаниите, чиито лоши кредити ще бъдат изкупени.Ясно е че основната част от баницата ще се дели между големите защото са "гръбнак на икономиката".Дотук акциите им я струват 5 цента за долар, я не.Който е купил акции на такава компания, ще има основния да черпи.Като нищо може да е единствената оцеляла от четирите големи, която да си върне загубите краткосрочно.
цитирай
9. lelya - Цялата тази криза май след време, ...
05.10.2008 21:48
Цялата тази криза май след време, когато няма да ни има ще си изучава като обира на века.
цитирай
10. анонимен - oho-boho
05.10.2008 21:59
nisto konkretno ne widqh w 1oo kilometra tekst
цитирай
11. анонимен - oxTlYRjmkzxgR
27.05.2011 13:56
zwu3gt <a href="http://nvemkppfesml.com/">nvemkppfesml</a>
цитирай
12. анонимен - XQfmxRNTQOvcB
30.05.2011 17:58
fzv4R4 , [url=http://yxkkzuzvfbuz.com/]yxkkzuzvfbuz[/url], [link=http://fmgznglcpxpu.com/]fmgznglcpxpu[/link], http://fochmhakjhyl.com/
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: eagleeye
Категория: Бизнес
Прочетен: 378693
Постинги: 15
Коментари: 262
Гласове: 131
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031